Присъда

Лица бледи, сърца слепи

едни души опустели,

които с оковите на суетата

крачат към разстрела на самотата.

Съдбата зла ме наказа и мене

с присъда тежка- една мъка,

една любов,  един копнеж...

Може ли ?

Чакайки те, се обръщах наляво, надясно
като един слънчоглед в полето,
в търсене на моето слънце- усмивката ти.
Когато погледнах в сините ти очи,
вече бях залят от вълните на радостта. 
В прегръдката ти сякаш времето спря,
досадният звук от коли се
беше се превърнал в музика,
високите сгради
хвърляха сянка като величествени дъбове.
А аз... вече не бях аз,
вече света не беше същият...
Може ли това да се забрави някога?

Нека

Нека слънцето не изгрява,
нека мрака седне на небосклона,
нека прегръдката на нощта не пусне Земята,
нека пада по една звезда винаги,
когато си мисля за теб,
за да може да разбере Луната,
като мен какво е самотата!

Eсен

Есенните дъждове пак почнаха,

плаче природата, плача и аз

тя по отминалото лято, аз по теб.

Лятото ще се върне и слънцето пак ще изгрее,

а дали ти ще се върнеш...

Листата тихичко си капят,

както моите надежди да те видя,

студените ветрове ги отнасят

до далечни страни...

Господар

Там, в мъртвата земя,
където нощта и мракът са
забили своето знаме.
След изсъхналите цветя
върви моята душа.
Господар на таз земя
той е, той е!
Господар на пепел,
на мъртвия живот,
той властва над
нищото, а нищото над него!
Светлина не пробива
веч тъмните облаци на
душата, само от време
на време лъчите на любовта
навлизат, за да убият малкото
живи цветя на живота,
в таз, от Бога забравена, земя.
Там е мъртва земя,
там е моята вселена!
09.07.07г.