Чакайки те, се обръщах наляво, надясно
като един слънчоглед в полето,
в търсене на моето слънце- усмивката ти.
Когато погледнах в сините ти очи,
вече бях залят от вълните на радостта.
В прегръдката ти сякаш времето спря,
досадният звук от коли се
беше се превърнал в музика,
високите сгради
хвърляха сянка като величествени дъбове.
А аз... вече не бях аз,
вече света не беше същият...
Може ли това да се забрави някога?
